неделя, 26 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)


        26.01.2001

      По тъничките пътеки на длъжността "литературен сътрудник", занимаващ се и с темата за безработните "комсомолци" (част от тях действително лентяйстващи), някъде към 1979-80 година попадам на любопитна находка. Някакъв началник от пловдивското ІІ районно управление на МВР, докато ми диктува техни си (милиционерски) данни за т.нар. „контингент” (крадци, измамници, проституиращи, криминално проявени), ехидно ми подхвърля за… както я наричаха по онова време „кекавата интелигенция”. За аргумент вади от папка с жалби калиграфски изписан от двете страни кариран лист, дето чета нещо от сорта:

       
„Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавги, песни, побоища. Най-неприятното е, че пикаят на олука на къщата и лятно време вони на урина”… Имаше току над врътнатия със замах министерски подпис на жалбоподателя някакви вопли и хленчове, в смисъл: народната власт как допуска тез безобразия, не е ли редно най-после родната милиция да вземе крути мерки („крути мерки” – любима фраза от уводните статии в "Работническо дело" по онова славно и незабравимо време) …"спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество", "сънят на достойния и честен гражданин на България" и прочие ей таквиз дивотии, с розова фльонга вързани.

      Това произведение на неотспалата си, на събудената по никое време чорлава и гневна гражданска съвест бе творение на нашумелия баш по същото онова време белетрист и бивш апаратчик от градския комитет на БКП, човекът, при когото някога като гимназист съпроводих майка ми в приемната му - Георги Алексиев. Заради неговия страдалчески опус по темата „кой му пикал на олука” плешивичкият възпълничък чиновник от някогашното ІІ районно управление на МВР с мефистофелска усмивчица примираше от кеф: „Кекава интелигенция! Ей ви на! Вижте се какви сте ми мамини пойети, писатели, хора на перцето, лекета с много гюрултия и нежни души… Хайде де, вие ли ще оправите света!”

      Ама писателят Георги Алексиев що да се засяга; изглежда тая склонност да драматизира житейските несгоди, е поначало присъща на всеки автор (вж. Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г., с.291). За сметка на гениите, простосмъртните се раждаме с дебела кожа явно. Хайде сега! Кавгосвали се били, ръмжали и грухтели пиянски песни, млатели се с юмруци и текмета… Е, щом не оставили трупове да се валят край олука му, щом всичко приключило с веселие и буйни арии, щом не се влачат черва по тротоара, съдрани уши, отскубнати носове или наниз от потрошени зъби, всичко е наред. Тия юнаци ги траем, откак се помня.

      * * *


      Кой казва, че професионалният критик непременно е „в час”, в съответствие с изискванията на литературния кипеж! Седем години мълчаливо бил подминаван Йовковият сборник „Последна радост” (1926 г.). Дори надареният с остро зрение за литературните новости, един от приятелите му – Владимир Василев, едва в 1933 г. ще отпусне сърце да рече добра дума за тая книга, незабелязана нарочно сякаш, оставена неоценена. А са разкази и новели с особено силен художествен и естетичен чар: „Песента на колелетата” (Сали Яшар), „Последна радост”, „Мечтател”, „Съд”, „Дядо Давид", твърде-твърде български по съзерцателност, по съчетание на печал, юначност и копнеж по красивото.

      Стр. 331 от монографията на И. Сарандев: 
„Йовков не можеше да не напише своите драми”… Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко може да обясни, да разкодира със задна дата… И преставам да се доверявам, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до тоя момент. През един абзац пак: „Йовков не можеше да не напише”… Добивам усещане как тълкуващият с котешка стъпка приближава текста, прегръща душата на твореца уж, а всъщност прегръща сламената си представа, докато истинският автор човек от плът и кръв, остава встрани.

      Защо им липсва смиреност, що им е да се насилват! – истината докрай не ще изгребеш. Оставете свобода, моля, оставете пространство и на други да си представят своята илюзия за това и онова, да доработят въз основа на своя личен опит и усет друга, не точно вашата версия за това кое как било. Ама не! – изследователят бърза да натрапи: „Йовков не можеше да не напише своите драми”. Навярно – притеснен да не помисля, че е могло и да не бъдат написани тия така ценни за самочувствието на критика аргументи.

      На стр. 365 отново, след като вече два пъти е възкликвал„Поради това Йовков не можеше да не напише „Чифликът край границата”

      Стр. 369: "Ето защо романът „Чифликът край границата” не можеше да не бъде написан" (за четвърти път).

      Стр. 375: Из коментар на професора литературен изследовател към Йовкова реплика: …едно далечно и закъсняло ехо от народнически сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Репликата е ирония към Йовков. В случая критикът пропуска ролята на илюзията (народнически сантиментализъм), когато липсват каквито и да било ориентири в период на хайдутлук от властта и местни деребеи.



      Стр. 377: „Затова той не можеше да не напише тия две книги за Добруджа” („Женско сърце”, 1935 г., и „Ако можеха да говорят”, 1936 г., бел.м. – Г.Б.). За пети път лепкавата фразичка Той не можеше да не напише.

      Стр. 397: И. Сарандев смята 57-та, годината, в която си отива Йовков, за „начало на белетристичната зрелост”. Мисля, тук е абсолютно прав. Приживе Йовков е оспорван, пренебрегван, премълчаван и от най-близките си приятели в литературната сфера.

      Стр. 398. Думи на Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тая дата и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и за българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко”*… Турете вместо Девети юни 1923Десети ноември 1989, пак ще е вярно писаното от Йовков преди почти три четвърти век пред чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент. А може би днес пародийните образи са и по-нагли. Бих изброявал дузини самозабравили се в своята грандомания новооглашени "любимци на народа".

      Йовков за Елин Пелин: „Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието”. А са почти връстници, единият - роден в 1880, вторият – в 1878. Казаното може да се отнесе и към мастити поети и писатели, които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.

      Накрая, може би бисерът сред Йовковите сентенции, стр. 399-400: „Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа”.

      Между другото, Ърнест Хемингуей, роден в 1899 г., и двата си шедьовъра пише 25-30-годишен, за да ги издаде: романа „Фиеста” в 1926 и романа „Сбогом на оръжията” в 1929 г. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т. І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков нашата литература „би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното”. Накъсо, романтичен двубой между партийния агитатор и човека у професора Пантелей Зарев**

        27.01.2001

      У Томас Ман*** нещо, дето може да ни промени мнението за нас като нация от самоотрицаващи се, омерзени от самите себе си... Ето го тоя пасаж у великия немски писател: "...Защото Отон ІІІ бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се е родил немец”. 

      Ха! Сродна душа.

        28.01.2001


Пеньо Пенев (1930) се самоуби в нощта на 26/27 април 1959 година

      През 1982 един****, който другарувал с Пеньо Пенев, говореше как приживе го възприемали т.нар. отговорни фактори тоя поет на строящия се "нов" живот: „Имаха го за развейпрах. Ходи с джобове, натъпкани със стихове, със сноп вестници под мишница. Спира те насред улицата и почва да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Не-е, не го вземаха насериозно. Трябваше да си тури край на живота, да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че истински поет сме имали в Българската литература”.

      Имахме дребничък заядливичък фатмак, старши сержант в поделението край Хасково, дето служих 1965-67; Микса – тъй го бяха кръстили войничетата заради гадничкия му характер. „Микс” по гръцки значи „слуз”. Та Микса, бивш милиционер от Димитровград, имаше навик да ни сбере нас гражданчета от София, Пловдив, Русе, Варна, дето се  навъртахме покрай библиотеката в поделението, да ни посочи портрета на Пеньо Пенев, рисуван с маслени бои и окачен над входа на заличката с вестниците, да разтърка длани: „Ай, колко пердах е изял от тез две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на тоз!”

      Следва
Plovdiv, redact. 27 apr. 2015
_________
* Спиридон Казанджиев, „Срещи и разговори с Й. Йовков” , изд. 1960 г., с. 48-49.

** Пантев е същинското му фамилно име, даже съм се питал на времето дали нямат роднинска връзка двамата с така занимателния речовит проф. Андрей Пантев.

*** Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967., с. 59.

**** Димитър Жутев, през 1982 г. беше председател на ГК на Отечествения фронт в Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...