понеделник, 20 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

      08.01.2001

     Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до 460-470-а стр.) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата „идилична картинка” излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

      Осмивайки я, но не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедически дъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

      Защо е претенцията да съобщава факти „от последна инстанция”! Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на обертонове и нюанси, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун, в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.

      За романа си "Любов в ада” пловдивският лит. критик Димитър Кирков – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия тежък роман "Вълшебната планина"; например, от скрупульозната му енциклопедична изчерпателност върху детайла.


     Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.

      Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 навред властва Западният романтически подход към неща от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно – заиграване с научност в литературната материя минава само като финт: с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно – демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се казва изкуство, че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш.
 

      Стр. 485 от „Вълшебната планина”: 
Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.


      От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. след Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, не бих му връчил двегодишните си спестявания даскал в средното училище, за да ми отпечата книгата, но пък как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!

      По повод репликата на стр. 514:
...истина, чийто победи над авторитета… Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. "авторитет"? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го прилепят като генералски еполети. Варакосани рамки за псевдовеличия наоколо колкото щеш! А то са минали по реда си победители. Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ.

      Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва в героическа поза... кого устройват освен рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова тъй пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви...

      Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, ала колко са тези съвпадения в миналото и в съвремеността? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която заменили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

      Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духом пътека, или ще предпочете други
материални, ценности на живота. И да не хленчат, да не размазват сълзи и сополи – всеки сам си носи кръста, това зле ли е!

      За сходството между реалния комунизъм (свидна рожба на Марксовото лъже-учение) и ексцесиите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

      Стр. 526 (Сетембрини за Нафта):
Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

      NB! Стр. 530:
Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. (То ми напомня Лазар Мастагарков някой си, напомня ми колега от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра" – сетне дългогодишен редактор в провинциалния вестник "Марица", напомня ми състудент – днес професор по литература (Владимир Янев, 1950) в Пловдивския университет: все люде от местния кръг обаятелни интелигенти.)

      09.01.2001

     Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, май че така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова!... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с някои дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, а къде ти! – мно-о-ого по-интересно... да разкажа подобна някоя мила интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития.

      От време на време ме гони бяс: този роман кога най-сетне ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета, да приключа; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми ядовито упорство, ми шепне: "Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че тъй леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, що не и повече, отколкото можеш да проумееш!".

      Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка?!... По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой си личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучноватите наглед пасажи. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти! – героят това съм самият аз. Вече не съм странична фигура, никак не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия постепенно куп непрочетени още страници.

      Заспивам с книга до възглавницата. Събуждам се и се нахвърлям със свежи сили както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова сякаш между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм правил досега, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли" . Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но то не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо...

      Излизането от тази омая е като отрезвяване подир нощ, преминала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека ще се слягат у мене, докато забравя, че книгата от друг някой е написана и прочетеното престане да е куп страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.




      Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее.

      Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас шоумен (Слави Трифонов; в деня, кога преравям записките си, сутринта на 9 дек. 2006 г.). Грандиозното самочувствие на устроен в публичното пространство цивилизован простак. Такъв тип изверг в известен смисъл ми е симпатичен, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.



     Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или по Вежди-Рашидовски: "Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се! Ама и вий... говорете си, говорете си, де... Аз няма да ви преча". Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, министър на културата или депутат Ганю Балкански.

      11.01.2001

     Стр. 842, пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен    защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."

      15.01.2001

     Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи щастие. Чужденец сред бедните ми сънародници българи, свой – сред заможните невротици на материалния Запад.

      Следва
Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 24 apr. 2017
____
* На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...