петък, 27 януари 2012 г.

ИЗБАТА НА УЛИЦА "НИШ"


Живеехме в единствената изба
на улица „Ниш” в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
но приятелите все пак държаха на мене.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато майка и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който така и не се роди,
а хазаите ме измъчваха, като удряха с точилка

по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Но приятелите все пак държаха на мене.

 Да те измъчват две млади жени в разцвета си
и майка им Цвета,
дъртата хазяйка Цвета Дърварова,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и нямаш къде да избягаш.
Но приятелите все пак държаха на мене.

Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш -
 това знаете ли!



Слънце, не насълзявай очите ми,
 защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет.
Така че знам какво говоря,
 и въпреки това, приятелите ми държаха на мене.

Да имаш приятели е много красиво,
когато си заключен в избата на улица „Ниш” -
и момчетата идват пред прозореца
да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с ония три жени, които тропат с точилка отгоре,
коленичили върху пода на горния етаж -
три вещици над главата ти.



Там, два метра в земята, когато си още дете,
често е неуютно, влажно, студено, самотно.
 Но въпреки това, приятелите държаха на мене
и няма как да забравя избата на улица "Ниш".


четвъртък, 26 януари 2012 г.

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ!

О хора, що след нас сте се родили,
не ни презирайте със думи зли.
Ако към нас добро сте проявили -
над вас самите Бог ще се смили!

Висим шестима, виждате нали?!
Плътта на всекиго била е драга,
но ето я - вони и се разлага,
и всяка кост на пепел се руши.
Ала не ни оплювайте веднага.
Молете се за нашите души!*

Франсоа Вийон (1431-1474), из "Балада на обесените"


О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма –
Молете се за нашите души!

Животът е миг толкова чудесен,
но и човек безкрайно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно –
Молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,
но с времето гневът ни се сниши;
затуй докато гледат ви очите –
Молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши
и Любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ви лоши –
Молете се за нашите души!

Успехи, почести… суетна радост
щом мярата човешка надвиши,
помнете, дълго няма да сте млади –
Молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда
Съдбата костите му ще строши,
та - прошка нам за всяка злост и гадост –
Молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът, и царят
и червей глозга черепа плешив,
а Времето едва око притваря –
Молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,
кой си - подире друг ще го реши;
на младия обесник тук ще кажа –
Моли се и за нашите души!





сряда, 25 януари 2012 г.

ХЛОРОФИЛ

                  На Николай Сисоев


Боли ли я косената трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.

През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил
лице заровил във калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й докрая.


AISTHETIKA*


Не знам защо съблече се Лучия**.
Мъжкари трима лочехме вино
зад дюните, далеч от гюрултия
и дъх на плажно всякакво масло.

Заровен в пясъка, уж тих и кротък,
облещил беше първият очи
и с облик на разгонено животно
на екс изпи я цялата почти.

Полъхна лек ветрец в тревите сухи,
обви ни облак адска мараня;
ний с втория обущата изухме
и рече той: "Божествено! Жена!!!"

"Е да, жена - ехидно отговорих, -
ала, приятелю, не е за нас!"
То сякаш Господ гледаше отгоре
и даже ни се смееше на глас.


Бе гола там щастливата Лучия,
извиваше се гъвкаво без свян;
като моряк, останал без гемия,
за миг и аз усетих се пиян.

И гледах я как се отдалечава
по пясъка, обърнала ни гръб,
и гола на морето се отдава -
сълза, отронена от спомен скъп.

_____________________________
* От гр. естетика - наука за прекрасното.
** Името произлиза от лат. lux, lucis, което ще рече "светлина". Бел.м., Jores.

понеделник, 23 януари 2012 г.

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ



Лежахме в леглото и каза Мария:
"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен".
Заплака Мария. Аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола;
по-гола не бях я съзирал до днес.
В окото ми сякаш заби се топола,
и даже по-лошо – бе влязъл цял лес.


Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как реше и въси чело.
Тя беше все още уж Мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло...

Такава – разкошна, омайна и сладка;
да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи – накратко,
бих удавил във кръв свойта грешна душа.



...Когато Мария там, другаде нейде,
открие достойния кротък жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм вече отдавна убит.



Plovdiv, 18 noe. 2014

неделя, 22 януари 2012 г.

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

                               Аз я отведох на реката;
                               бях сигурен, че е девойка,
                               ала тя имала си мъж...

  Из едноименното стихотворение на Федерико Гарсиа Лорка


Отведох я покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.

В оная рокля с две презрамки:
такава - пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя...

Дори не съм я уговарял,
пламтеше слънцето над нас
и в августовската омара
съблякох я, обзет от страст.

Тя бъбреше ми на ухото
несвързано какво ли не,
излегната по гръб, защото
поставен бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в жежкия крайречен пясък
потъна черният й кок.


Бе ненаситна, неспокойна
като внезапен летен дъжд.
 Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката
и даже къпахме се там,
преди да продължа нататък
отново безутешно сам.

На бедността обречен манго,
със присмех срещат ме и днес,
но знам, че никак не е малко
да пазя женската й чест.

Водите си лениво влачи
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.



петък, 20 януари 2012 г.

Ars Poetica - If I Could Be Where You Are


НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТИЛАШЕ ЛЕГЛО


Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина.
Аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя.
Децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
че много те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решеш гледах и така
отлитнаха най-веселите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.


МАРИЯ...



Непростени ще останат греховете ми, уви!
Кофти думи, уж от плява… А от тях боли.

Глъхне Пловдив под мъглата и сред родна кал
пак на куци крак в лайната сякаш съм живял.

Гърлото ми нежно стиска първобитен страх -
доста… като странна птица, тук си поживях!



Ще е утре на балкона чаят недопит,
ала хвърчила ще гоня пак зад някой рид.

Моето момиче*, зная, чака ме Отвъд -
дяволите най-накрая да ме отведат.


___________________
* Г-ца Смърт. Бел.м., Jores. 

четвъртък, 12 януари 2012 г.

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ (2.)

 Продължение 

     27.07.2005. 

     Сънувах горчива романтично-сексуална преживелица с жена от кръга познати и тъкмо посягам да я запиша тая история заради лепнещата печал, която ми припомни в каква зависимост бях изпаднал от бившата си любима. Същото русоляво, безлично същество - безредно не, ами безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря...

     И тъй, в съня - преследван от моите си щури амбиции, едва не се превърнах в жертва на хитра ловджийка. Тия ловуващи самки кой знае защо ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е жестоко предизвикателство. Тъй го улавят в мрежите си като глупаво насекомо в нежна на вид, ала жилава паяжина.

     О, любовната страст никак не е хармония и смиреност! Бих я оприличил на буйство като след препиване с вино, когато разумът вече не може да те възпира, и уравновесени уж мъже започват да се държат като палета - слепички, лакоми, изгладнели, търсещи женска топлина, търсещи... да сучат.

     Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и опиянен от желание, да преследвам безогледно момичето-самка.

   
             Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти.  
                 Почакай, не плаши я - сама ще долети 


 съм писал в стихотворението "Жена" преди трийсетина години. Сексуалното привличане (на не-Любовта) е сражение между два типа воля: женската и мъжката. Жената залага капани и препятствия, да се увери, че самецът насреща заслужава да го допусне до себе си, да му се отдаде, т.е. да го приеме за водач и чак тогава да му се подчини.

                                        Амедео Модилиани - Гола жена с колие, 1917 г.

     Но това подчинение е непрестанно изискващо у нея. Ако мъжът престане да носи "ново" (в духовен смисъл изречено), да създава онова особено неспокойствие у нея, което е именно тръпката на Любовта, тя просто го изоставя и обръща очи към някого другиго. Да не обвиняваме жената, когато ни изненада с любовна авантюра встрани от коловоза на всекидневието. Женската изневяра е наказание за мъжката леност, за духовната инертност, скука и еднообразие у партньора - любовник или съпруг.

     Та от снощния сън се измъквам като беглец от вражески плен. И сега хем ми е тъжно, че потурчих*, т.е. - унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах да се затичам подир отлитащата, разперила крила в еуфорията си по друг мъж жена. Наистина, екзотично съчетание от тия две настроения!

     Ето, значи, повод да включа и тоя цикъл от около дузина стихотворения газели** от по шест двустишия всяко, писани сякаш специално по тая тема за сборника "Порто Фино". Тъй собственият ми живот подсказва, насочва ме чрез сънища как да си пиша стиховете и книгите.


    Амедео Модилиани - Наклонено голо тяло, 1917 г. 

     Вчера по обяд, като тръгвах за училищното си дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви си документи и да ги отбележа във входящ дневник), гледам - събрали се съседите от целия жилищен блок, а под козирката на съседния вход - подпрян капакът на ковчег...

    На 58 години починал Иван или Ванчо Локото - един от компанията картоиграчи, смукачи на бира и ракия край тава мешена салата в късните летни вечери. Та ме жегна под лъжичката - какво у тия мъже ме дразни?

    Бях ги кръстил "Групата на Шаро или Осъдените на смърт", понеже откривам: нямат вече мечти; предали се духом, отпуснали се, изгубили тонус за живот, за авантюри, та и жената не ги изкушава инак освен като обект на цинични задевки и лакърдии, все като да са изскокнали от пошлото шоу на самовлюбения палячо Слави Трифонов, па и на повечето все глуповати, просташки, изпълнени с разкривени идиотски муцуни, жестове и гримаси, с претенция да са хумористични, предавания по българските тв-канали. 


___________________________

 * Дотолкова дълбоко в генетичната ни памет на българи е отвращението към всичко турско, че с "потурчвам" в разговорния стил метафорично бележим унищожението, съсипването, погубването на каквото и да е ценно. "Потурчил съм" ще рече: престанало да е мое, нейде ми се изгубило, ала вината всъщност си е у мен, не у "турчина".

 ** Римувани и ритмувани, и доста музикално звучащи двустишия. Бел.м., Jores.

сряда, 11 януари 2012 г.

ГАДНО ВРЕМЕ



Сън ли било е или начало
утрото, дето от теб ме дели?
Виждам, тръгваш си цялата в бяло,
 толкова бяло, че чак ме боли.

...Моята нежна принцеса къде е?
В кой град отиде? Къде ли се свря?
Нямам си вече даже идея,
 сън е навярно оная зора...

Лeле, как лесно сърцата се лъжат!
Нощем ловуват тайно, нали?
Днеска навярно затуй ми е тъжно.
Цяла година пак дъжд ще вали.


петък, 6 януари 2012 г.

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ (1.)



       16.07.2005.

       Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми; не съм сигурен, че тая мечта изобщо си заслужава толкова усилия, толкова търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах - любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тая книга?!
      Позачетох от стиховете на Жак Превер (1900-1977) тая сутрин, и ме порази пак оназ вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайлите, които често не забелязваме.
      Голяма школа е Превер - точно противоположното на строгостта при формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер, като горещ фонтан - първият; сдържан и човеколюбив - вторият. Тия като Превер живеят сравнително дълго и умират най-обикновено - от естествена смърт, докато перфекционистите на формата нерядко се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на Отечеството.


Ърнест Хемингуей - един от учителите ми по писане на проза...

     20.07.2005.

     Тая сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и лекия утринен бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят като полудели в артистична безреда. Листа нямат толкова, колкото китки.
     Полях ги, па седнах на северното балконче току край клоните на липата да погледам изгрева на слънцето - това най-чудесно космическо събитие, което - унесени в делничната сивота, преставаме да забелязваме, щом почнем да страним от детето у себе си.
     Липата откъм кухнята се извишила вече на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли греят! Сварих си кафе, отпивам първа глътка и си мисля: "Така подреден и величествено тих си, Живот! Ако не ми се пречкат лошите хора, доста повече да съм постигнал".
     Двама, дето ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как като че ли всеки, който има мъничко власт и влияние, съсипва което успее да докопа. И кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тия объркани хора, по-щастливи станаха ли?
     Може би тъй, като ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче и присвила устничка ме гледа с пламтящи очета. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и все пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.



      Жените са особени същества, много силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си търсят мъж, кога (и дали!) да раждат деца, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делничните дреболии, подреждайки в уют дом и вещи. В плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети.
     Мъжете, постигнали висини - Иисус, ап. Павел, Левски, Карол Войтила - споминалият се римски папа, дори изчадия като Сталин и Хитлер... - са изключителни самотници и монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?
     Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да си губя времето с тяхната тъй чаровна, интуитивна и нежно упорита компания.
     Все същият хлапак съм си в отношението към тях; само дето по-дълбоко зарових у себе си тая изкусителна страст към галенето, прегръдките и целувките. От време на време изпитвам страхотна потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата някоя жена, но все повече се убеждавам, че самотата е обичайното състояние на духа.
     Гледам жени как ловуват и си мисля: "Леле, колко са зависими от материалното! Леле, колко силно ги привлича лъскавото и успехите у мъжа!" А точно с тия две нещица не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на своя материален стремеж към комфорт и уседналост.
     Хубавите ми две дъщери - и те са същите. Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото биха пренебрегнали своя мил, вроден чисто женски, егоизъм.


Моята обсерватория към космоса на човешката душа

     Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно това съчетание от Нехайство, Смешно и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и пр. Подтекстът: нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на тоя свят; всичко е Динамика, търсеща хармония и рушаща установени вече граници и забрани.
     Стихотворенията от "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, нежна представа за едрите неща, като стойност в нашето съзнание, в нашата душа. Тоя подход заимствам от Превер, но с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен.
     "Където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) моят лирически двойник или моят шепнещ резоньор не би изрекъл така категорично; той е видимо повече отдалечен и по-ехиден, струва ми се. Но тая дистанция е за да се оставят героите по-самостоятелни, по-автономни в чудатата си логика.


Жак Превер, чийто стихове много обичам...

     Това - както и при французина Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите артисти с добро самочувствие - са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието сюжет в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде обаче. Тук-таме се изкушавам и хващам здраво бика за рогата.
      В показността на нехайството към рима и ритъм се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм у човека. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали!
      Това нехайство обаче е само трик, само заблуждаваща маневра с цел да се изкуши четящият да оспорва автора като институция трезва, обективна подобно самия Господ Бог, немилостива към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение.
      Нежността при тия стихове от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. "висок поетичен слог". Поне такава ми е идеята относно формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише.
      Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво (поне по замисъл).
     

      Следва


________________________________
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos".

** В превод на Валери Петров на български тая идея звучи ето как в страхотно музикалното стихотворение "Барбара":

Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече
.

     Между другото, във френския оригинал стихотворението музикално напомня ромолене на дъжд по тенекиите на покрив чрез разнообразни съчетания на сонорния звук "р". Бел.м.,
Jores.

четвъртък, 5 януари 2012 г.

ШИПКОВИЯТ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ


От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипките надзъртат,
от тебе щом целуван бил съм аз.

Макар и януари - там ги няма
веселието, любовната ти страст.
И може би е малко странно -
пияният май бил съм само аз.

Не знам сега дали ще се нервираш,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
 със чужда смърт единият от нас. 




Изпърха сипка, сух снежец се сипне…
Оттам отдавна не минавам аз.
Небе докато гледат ми очите,
ще помня шипковия храст.


понеделник, 2 януари 2012 г.

ДВОРЪТ НА ДЕТСКАТА ГРАДИНА



Като гледам в пухкавия сняг малките
деца как тичат, като ги гледам как падат,
търкалят се,
изправят се като въстаници
на барикада
и тичат пак до колене,
до кръст
в снега...

Като гледам белотата как се сипе,
как се стича
от свечереното небе на тласъци,
 подхвърляна от ветровете...



Като гледам,
подпирайки с длан небосвода,
оставайки жив все пак, -
безкрайно
нежно
страдание ме обзема.

Вали
над всичко тоя сняг. Вали,
натрупва и не зеленее
тревата с остри копия,
не пъплят
сълзите на надеждата по мъртвите
 есенни листа.




Скоро няма да ни има даже.

Ще отлетим
към небесата, о деца!

И вие вече няма да сте същите.
Крилата
заякват само във усилното летене,
в такава зима...

В такава зима искам да си ида -
с очи във пухкавия сняг,
с очи, които падат
като въстаници на барикада,
възкръсват
и се повтарят в теб,
човечество. Ала
планетата е пухкава от сняг... И там
 едно Голямо Черно Куче се разхожда.



Уморен,
тъй жаден за почивка
от толкоз преживени дни и нощи,
от толкоз преживени чужди драми
и приятелски предателства,
просто
нямам право
да умирам. Би било
крайно неприлично...

докато тоя кръвожаден
мрачен
пес
кръжи наоколо и всъщност
най-много
кръжи около детската градина,
о човечество,
кръжи с огромни огнени очи
и лапи,
и муцуна хищна, окървавена от злост
 и от надменност.

ПЛОВДИВСКА ЗИМНА ПРИКАЗКА



Нямаме вече какво да си кажем
и защо ли баш с тебе да пия кафе!
Вън е поледица, хлъзгав - паважът,
и жигулата ми ще поднесе...

С тия гуми протрити подобно галоши,
лека маневра и... хлъз, блъс и тряс!
Синоптиците казват: времето лошо;
грипът ме дебне - казвам пък аз.

Я, ти по-харно си стой при мъжлето!
Свинско със зеле, пръжки със лук
туряй на огъня, стъпвай напето,
ала не внасяй в душата ми смут.



Вярно, за мене си още принцеса,
понякога нощем си мисля за теб,
но мила, оная Любов я отнесе
на тия години суетната дреб.

 Сега съм затънал в следколедни пости,
че бавят аванса и останах без лев.
Ще взема да ида у съседа на гости -
да му пуша на муфта цигарите с кеф.

На табла красиво той пак ще ме бие
и аз ще се правя на лют, ядовит;
щастлив, пак вино ще налее да пием
и аз ще го гледам доволен и сит.


...А с тебе, принцеске, какво да си кажем?
Ой, как не искам да ме виждаш злочест!
Ти ще черпиш, пък аз ще се правя на важен,
но хай да отложим за друг път, не днес.



ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...