събота, 29 декември 2012 г.

Ars Poetica - Wish You Were Here

 или ТИЧА ХУБАВАТА ДЖЕНИ




Тича хубавата Джени. Цялата е вир-вода.
А ръжта е до колени. И вали дъждът...

Ах, дали ще я дочака оня мъж любим!
Над полето пада мракът, над селцето - дим.

И една самотна врана, сгушила се в храст,
там на пътя й застана и с човешки глас

дрезгаво изграчи, значи, стресна я дори:

"Мила Джени, ах, глупаче! Я, за миг поспри.

Твоят мил целува друга. В тая киша с дъжд
 трябва да си малко луда, да търчиш по мъж -

 мъж, за чийто ласки нежни няколко жени
 падат в свойте тънки мрежи влюбени сами"
.

Чу я Джени. Запъхтяна, даже и не спря.
 И оная черна врана се стопи в дъжда.

А селцето, към което Джени продължи,
ще я срещне там проклето със торба лъжи.


 ***
 Истината се узнава в някой кишав ден -
 че е Любовта такава, ако питат мен.

Пловдив, 9 август 2008 - 30 декември 2012 година


 ____________

 * Реплика към стихотворението на шотландския поет Робърт Бърнс (1759-1796) "Ако някой срещне някого в цъфналата ръж..." Бел.м., Jores.


четвъртък, 27 декември 2012 г.

Ars Poetica - Love Sick

или ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН



Видях те след обяд огряна от слънце;
стоеше край входа на нашия блок
и не знаеше, че те гледам отгоре,
от балкончето на Седмото небе.
О, достатъчно ми бе да те погледам
не повече от минута или две,
за да си спомня колко съм увлечен!

Говореше по джиесема, поклащаше ханш
като момиче, което си знае цената,
долу - пред входа на блока,
встрани от жените, дечурлигата, колите,
паркирани отпред - бъбриви, шумни,
потънали в ръжда и прах,
за да си спомня колко съм увлечен.

Нямах представа с кого говориш,
но това беше мъж, всеки случай,
защото затисна джиесема с рамо
и си оправяше косите като жена,
която си знае цената и кокетничи,
и защото ми се сви сърцето,
за да си спомня колко съм увлечен.

Не знам това стихотворение ли е
или само послание, написано ситно,
подпечатано с целувка от моя ангел,
но ти стоиш още там и аз те виждам
с широко затворени очи, в облаци
тук - горе, на Седмото небе,
за да си спомня колко съм увлечен.


Пловдив, 13 август 2011 - 18 декември 2012 година



Ars Poetica - The Way I Mate

или ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ НАЦИОНАЛНО УВЕСЕЛЕНИЕ


Тръгнах из народа весел: хубав, спретнат и достоен,
да му се порадвам мъдро, както ми се ще на мен.
Слънце светеше над Пловдив, но за изненада моя
появи се леден вятър в тоя декемврийски ден.

Кукли, свирки, залъгалки за големи и за малки,
плюшени мечоци в черно, розов захарен памук,
Дядо Коледа, Снежанка кипреха се мило двамка
и шейничка с два рогача от картон висеше тук,

здрави просяци двамина мушеха се из тълпата,
циганка една саката щураше се тук и там;
балерини, шут, палячо се премятаха и значи,
цялата таз хубосия свежо лъхаше на чам.

Пих кафенце на площада, вестник си купих с награда
и към празничната врява тих се присъединих,
хапнах цаца, портокали, поприказвах ала-бала
и - тъй както подобава, седнах да напиша стих.

Имах хубава идея - всичко родно да възпея,
враговете на прогреса и мира да заклеймя,
но жената на съседа взе тъй нежно да ме гледа,
че издъно отегчена, музата ми отлетя.

Затова не се чудете, ако младите поети
пишат на провала мрачно, обладани от печал;
любовта разваля всичко, че мераците са слепи,
а светът ни оцелява само щото се е смял.

Пловдив, 25-26 декември 2012 година


Ars Poetica - Beautiful Agony

или ЛЮБОВТА СПАСЯВА СВЕТА




Краят на света утре щял да настане.
Часове ни делели от космически срив.
Как си представяш нас да ни няма:
ти - тъй нещастна, аз – толкова жив?

Което е писано, и тъй ще се случи.
Някой решавал вместо мен, вместо теб:
един да си иде като улично куче,
друг - опакован в коприна и креп...

Не, не вярвам на ония пророци,
предсказали края на нашите дни.
Как тъй в отвъдното мога да скоча,
като още ужасно ми се греши?

Земята е хубава, нежна и млада,
кощунство е точно тук да се мре.
Заричам те в кръста, в полумесеца, в ада,
ела да умираме от любов по-добре.



Пловдив, 20 декември 2012 година


сряда, 26 декември 2012 г.

Ars Poetica - On The Floor

или ОТНОСНО СТРАСТИТЕ 




Към страстите като към вино евтино недей посяга,
че страстите в живота ни са неслучайни.
От туй, що писано ти е, едва ли ще избягаш,
а Любовта все пак е съкровена тайна.



Пловдив, 24 ноември 2012 година


събота, 22 декември 2012 г.

Ars Poetica - Healing Guardian Angels

или ЕВА ОТ КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ


                                    На Яна


На уличка глуха в едно кафене
момиче свари ми кафенце горчиво;
кафето обичам уж сладко, но не…
тя беше така лъчезарна и жива,

че щом ме простреля с блестящи очи,
дъхът си усетих внезапно да спира
и Ангелски хор чух у мен да звучи
три нощи безсънни в мойта квартира.

Дал Бог кафенета за лев и за два,
че вече и доста кафе-автомати,
които през процеп ти пускат вода,
кафенце и захар съвсем по вкуса ти.

С цигара в ръка и с приятел на крак
ти щерките Евини гледай на воля
с осанка на мъж или просто глупак,
заел от Сократ ироничната роля

на древен мъдрец и на дърт философ,
в утайката който с трепет занича
да търси неземната своя любов
в силует на едно дяволито момиче,

любов да мечтае в далечни земи,
по острови нейде в далечни морета,
а тя покрай него тъй делнично шета
и казва с очета: „Ела и вземи!”

Напоследък са дните ми доста мъгливи
и изобщо неясни, та сам се не трая
и върти се в ума ми идеята дива,
че Адам в ден такъв е изгонен от Рая.


                                          Пловдив, 26 ноември 2012 година



събота, 10 ноември 2012 г.

ТОЯ СТИЛ ВЕЧЕ МИ Е ДОБРЕ ПОЗНАТ (2.)


04.08.2004.

ПЕЧАТАРЯТ-ИЗМАМНИК

Преди десетина минути говорих по телефона с Рогош.

- Пече ми се яйце на задника, а ти ме притесняваш. Не искам да ми говориш с такъв тон - рече печатарят Чонов на репликата ми "Тошо, кажи какво става, объркваш ми всички сметки".

Машината му се повредила. Строшила се някаква част; дал на майстор да му я оправя.

- Колко ще трае то? - питам.

Отговаря:

- Не мога да ти кажа.

- И все пак колко време ще се проточи ремонтът на твоята печатарска машина?

- Като я оправя, ще ти се обадя. Надявам се до ден-два да се оправя.

Казвам:

- Не ща да те притеснявам, но това твое печатане ми обърка всички планове. Уговорих се с хора, ето - идат и от чужбина, а ръцете ми са вързани заради тебе.

Пък той:

- Ако не вярваш, ела да видиш на какъв огън съм!

И приключваме... Щял да ми се обади, когато е готов.

Година по-късно ще отбележа върху записа на тоя разговор, че повредата на печатарската му машина бе до оня момент седмата по ред много важна причина да не ми свърши работа, както ме уверяваше, докато изкрънка до стотинка от мене цялата сума. Сам съм си виновен! Не си давайте парите, преди да видите изработеното от някого, дето не знаете какво може, па и какви главоболия ще ви навлече.

ЧИСТ КАТО МОМИНА СЪЛЗА

Още един мил измамник, окичен с титлите "професор" и "академик" (?!), бе разобличен - тоя път от журналисти на ВВС, които се срещнали с него в софийски луксозен хотел като подставени лица, дошли да преговарят за осигуряване на лоби относно кандидатурата на Лондон за следващите олимпийски игри. Срещу един милион евро, приведени в личната му банкова сметка, г-н Иван Славков, зетят на Тодор Живков, склонил да осигури поне още седем гласа измежду висшата администрация на Международния олимпийски комитет. Батето най-сетне си намерил майстора!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте робини
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак
* ... Но млъкни, сърце!

Ега си! Тоя "академик" не си играе на дребно. Ухилената просташки физиономия по едно време ми бе омръзнала да я виждам на ТВ-екрана. Размахал назидателно пръст над притихнала България, с неизменната чаша уиски и пура в другата ръка, изтегнат върху кожен диван или прав, олюлявайки се с ехидната усмивчица на оглупял от къркане грандоман, бившият ватерполист 150-сантиметровият Славков се изживява като некоронован княз на Републиката дълго подир развенчаването на Тато.**




Снощи и тая сутрин по bТВ (?!) показаха епизод от заснетия със скрита камера тарикат, който от петнайсетина години се надсмива над плахите опити да бъде свален от високия пост Председател на Българския олимпийски комитет (БОК) и шеф на футболната федерация в България - местенца злачни, удобни за далавери по източване и преразпределяне сред висшата номенклатура в родния спорт на милиони долари.

Съобщиха между другото и че същият пройдоха подарил на сегашния министър на спорта - някой си Васил Иванов, сладкар с хубавото италианско прозвище Лучано... та "академикът" Славков подарил на сладкаря лека кола "Ягуар" (джагуар, по английски изречено) за рождения ден на министъра-сладкар. Вероятно даряващият си пада, освен по знойни женички, и по пастички, кадаиф, баклава, семки-занимавки, небет-шекер, бозичка... мина ми през ум.

Като попитали въпросния Лучано като как възприема жеста на академика, въздъхнал скромно: "Това са човешки работи, драги!" - демек, какво ми сте се вперили в подаръка! - я хайде холан, изчезвайте ми от очите, мене просто ме обичат и уважават...

Преди шест-седем години Иван Славков основа партия "Напред, България!" по тертип на топ-мафиота Силвио Берлускони, понастоящем президент или премиер-министър на Италия. Явно, изчерпало се търпението на западноевропейското заможно общество, и то - което не успя да се справи с фамозния наглец и курвар Берлускони, тръгна да вади нашия гнил зъб от лакомите челюсти на българската парвенюшка прослойка вагабонти, окупирали и т.нар. "демократична власт", а всъщност то са все същите недобити пребоядисани и обновени Татови партайци.

Завчера, 1 август, на Бузлуджа петдесетхилядно множество в еуфория приветства сегашния лидер на т.нар. "Българска социалистическа партия", младежа без ни един работен ден дотук през живота си Сергей Станишев. Моят мълчалив приятел Емил Калъчев и редакторът на вестничето "Арт-клуб" Тодор Биков поканили афганистанеца Маруф да се качи с тях на Бузлуджа, Маруф обаче не отишъл.

Обновените партайци отново напират открито да управляват държавата с все старите, до болка познати речи за Свобода, Равенство, Братство. Защо ли им е демонстрация на самочувствие, като така и така именно бивши комунисти и ченгета от Държавна сигурност са заели ключови позиции във всички сфери на управлението у нас? Чудна работа!

Чудно ми е и дали политиците от Западна Европа не съзират това лицемерие, тая страст към милиардите евро, които предстои да потънат все на същото място - в личните банкови сметки на старите хайдуци и на техните млади наследници...

Днес или утре ще погребват заклания (ритуално обезглавен според ислямската традиция) българин, отвлечен в Ирак като заложник от хора на Ал Кайда. Името на тоя българин е Георги Лазов; в родния му град Кочериново тече тридневен траур. Какво става, накъде вървим?

Милиони българи едвам преживяват с мижава месечна пенсия, безработните надвишават милион, външната конюнктура от ден на ден по-тревожна се очертава: изправени сме пред война между Исляма и Християнската цивилизация, а България се люшка като сал несретници, люшкащ се без надежда по вълните на времето. Сбрали сме се седем милиона корабокрушенци, циганите ни ги навират в очи с техните цигански золуми вероятно за да не усетим колко противно се е изправила Държавата именно срещу гражданина-данъкоплатец, който я носи на плещите си.


05.08.2004.

ДОБРИ ПОЗНАТИ, АЛЕ!

"Аз съм в литературата поне от трийсет години насам... Имала съм случай, в Пловдив, на литературно четене... Изправя се един и..." И тъй нататък. Следва обобщение: "Човекът е много неща", и още едно:: "Талантът може да съжителства и с ужасна проклетия".

После: "От 1996 година водя магистърски семинар по поезия в Софийския университет". И подир малко - "Хобито ми е четенето и отглеждането на цветя. Вкъщи всичко е потънало в цветя..." За да обобщи в края на двайсет и петте минути ефирно време по Радио "Нова Европа" с лакърдията "Смятам, че съм силен човек"...

Двайсет и пет минути водещата на радиопредаването "Добри познати" Златна Костова представя великата поетеса Валентина Радинска като талантлив човек, който се занимава основно - и единствено може би! - само с "високото изкуство".

Слушах лакърдиите на Радинска, дойде ми на ум заглавие, подходящо за тия нейни ценни слова - "Бледи анемонии". Нямам представа как изглеждат тия анемонии, но подходящо ми звучи, понеже е екзотика и тъга, няма нищо общо с онова рижо, пухкаво и жизнерадостното моме от 1970-та Валя от Сливен, първокурсничка в СУ-то от специалността Българска филология.

* * *
Г-н Гиньо Ганев, женен за дъщерята на Кимон Георгиев***, научавам, бил председател на Инициативен комитет за честване на шейсетгодишнината от "Победата на Славния Девети септември 1944 година". В тоз инициативен комитет (комитет!?) членове са все стари добри познати: мухабетчията Вежди Рашидов, незабравимият Велко Вълканов (и той божем - академик като Иван Славков), г-н Ламбо - актьорът Стефан Данаилов... и други, и други - все стари и добри познати от Татово време.

Та ми иде да изокам като оня завалия: "А беее, кво става! Галиба се преоблякофме, па кат се вперя в огледалото... пак сум си същият, пак сущите байганьовци ми се накиприли на връо!"


_______________

* Цитатът от Ботевата елегия "Хаджи Димитър" - като пародия за ситуацията с хванатия в крачка Иван Славков, любимец на значителна част от снобска София, която страдаше наред с Батето в оня момент, кога Батето се кълнеше като крадлива циганка, че е чист пред съвестта си и пред Бога досущ като момина сълза.

** Любим събеседник бе Иван Славков на такива светила в телевизионната журналистика, като Сашко Диков, Кеворк Кеворкян и прочие господа от "оня период" на дирижираната от ЦК на БКП Българска телевизия. В тоя смисъл не Кеворкян, а смешникът Славков може да бъде възприет от историците на телевизионната журналистиказа ключова фигура при манипулиране на българите дотам, че да свикнат с гримасите на посредствеността.

*** Професионален превратаджия в най-новата българска История. Именно той е в основата на три военни завземания на властта, с катурване на три правителства на България. Бел.м., Jores.

петък, 9 ноември 2012 г.

Ars Poetica - Billy The Kid

или ПЛАМНАЛА ОТ СВЯН...



Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

“Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам”
.

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее на чина си Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван.

Що пък да не я целува?! Нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям...

Мае се горката Рени: ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме тоя влюбен до уши.


Пловдив, 11 май 2006 година



понеделник, 22 октомври 2012 г.

ТОЯ СТИЛ ВЕЧЕ МИ Е ДОБРЕ ПОЗНАТ (1.)

02.08.2004.




В петък след обяд в заведение на футболен клуб "Славия" от хора... в полицейски униформи, дошли с полицейски джип, били разстреляни бос от мафиотската СИК* и негови петима телохранители, а други двама от тая дружинка берат душа сега във военномедицинската академия в София. Току-що депутатът Николай Николов от СДС по Радио "Нова Европа" съобщи за "яки запои между мафиотски босове и висши служители на МВР".

* * *
Вчера в два града - Мосул и Багдад, по едно и също време са взривени дистанционно коли-бомби пред поне пет християнски черкви, когато там протичала празничната християнска вечерна молитва, т.е. когато храмовете са пълни с богомолци.

Информационните емисии на българските и световните медии все повече заемат формата на военни комюникета. В самите Съединени американски щати е обявена втората по степен на готовност тревога в очакване на терористични актове от мюсюлмани-самоубийци. Заплахата е срещу сгради на нюйорксата стокова борса и други центрове на световните банки и търговията с ценни книжа.

Българските комунисти вчера на връх Бузлуджа провели петдесетхиляден (?!) митинг, на който декизиран като рокер Сергей Станишев обявил милият сериозната заявка на т.нар. "обновени демократи" да поемат управлението на България.

От БНТ и бТВ се лее информация за живота на новобогаташи-парвенюта и обкръжилите ги плътно сноби-травестити, провалени хора и мародери в днешна България. По Нова телевизия титулувана като "българската CNN", снощи повторно излъчваха едночасово предаване, в което обсъждаха такива "жизнено важни за нацията" теми, като:

1) Гей ли е лидерът на Партия "Новото време" Емил Кошлуков?

2) Кой подарил луксозния мерцедес на хубавицата Ирен Онтева?

3) Как ще обзаведе 450-те квадрата на своя палат в столичния квартал Драгалевци свързаната с мафиотите Жени Калканджиева, която възнамерявала да вдигне зидове около имота, за да не й загрозяват пейзажа съседните бедняшки къщурки, а в зала на два етажа въпросната Жени проектирала специален кът, дето с изискани личности да отмаря в тихи философски мухабети, симфонична музика, вкусни ястия, луксозни питиета и чат-пат игра на покер, скамбил и "Не се сърди, човече"...

В сутрешното неделно предаване "Сблъсък" темата за ожесточен спор бе дали една съвременна мома е в състояние пълноценно да люби двама или трима мъжкари едновременно (оле!), а и хубавите женички по любов ли се омъжват или встъпват в брак, за да си устроят живота в разкош и мързел. Наистина  животрептущ проблем за цялата ни бедстваща нация!

Единствено във възобновеното предаване от Татово време "Всяка неделя" Кеворк Кеворкян in live с двамата сина Кин и Стефан на наскоро починалия Радой Ралин възкреси представата за човек, който се е вълнувал през последните двайсетина години за притесняваните от властта водещи личности в българското изкуство и култура и за мизерните трохи, отредени за днешните пенсионери.

Като глас от мъртвило прозвуча и разговорът на Кеворкян със строителя Игнат Раденков, който изрече тежки думи за управляващите: че по върховете на Републиката са пак същите верни партайци от редичките на "Тодор-Живковата гвардия", окопали се в управата на БСП и на общо над двеста политически формации у нас.

От всичко дотук оставам с усещането, че днес в Републиката ни цари романтичен хаос, и значи: всеки се спасява как може, а народът - т.е. обикновеният простосмъртен българин... изнемогва, отдавна престанал да слуша какво говорят политиците ни, и мечтае единствено как да си плати тока и комата хляб с кофичка кисело мляко. Че тоя българин е озадачен (меко казано!) от разкоша, в който се вихри най-посредствена измет (политически курви, чалга-певачки и травестити с фалцетни гласове). Култура, изкуство, образование, съдилища, държавна администрация, кметски управи - всичко, всичко е "пълен батак", а крадците от ден на ден стават все по-нагли и лицемерно ги охранява част от продажната интелигенция на България.

* * *

В дванайсет по обяд по телефона се свързах с Тодор Чонов
**. Чувам свежия му мъжествен глас: "Мисля за тебе, приятельо, работя за тебе!" След което наприказва ей таквиз куп приятни едни лакърдии: книгата ми била набрана почти, корици не бил почнал да прави, с две думи само - заебал работата. Отпечатал бил и допълнителните сто екземпляра от книгата "на офсет" - демек, върху част от двете хиляди листа финландска 70-грамова офсетова хартия, които откарах до родното му село със старичката жигула...  

Това е типичният българин, мисля си, който е известен с нехайството си, с това, че не спазва срокове и обещания,
на всяка крачка нарушава подписаните договори... ала какво да го правя! Характер... Каза, че ще ми звънне, като се прибере подир обяд в Рогош, и съм убеден, че няма да се обади, докато пак - подир седмица вероятно - сам не го потърся.

Мога да се кося от яд, мога да го нападам, но тоя стил ми е вече добре познат - да се разтакава, да отлага една работа до безкрай, да ми се разхожда с кални туристически патъци по нервите. Може би и аз съм такъв, кой ме знае! Лошото е, че ми обърка всякакви планове и сметки точно сега, когато съм в годишен отпуск и имам възможност да популяризирам книгата си, пък и евентуално: да се видя с някакви мижави пари от продажбите й.

По груби изчисления, затворил съм дотук около 1500 лева, задлъжнял съм с около 250 лева отгоре, а ръцете ми - вързани, и съм принуден да се надявам на мимолетните настроения у "моя скъп, твърде скъп приятел-печатар" Чонов от селото Рогош, Пловдивско. Явно ще трябва да си търся друг съдружник за печатане на другите ми ръкописи. А те не са един и два, а поне десетина, от които по-важните, подготвени дотук за печат.в редичка чакат от десетина години:


1. Сборник от четиридесет къси разказа, плюс новелата "Ася".

2. Сборникът от стотина стихотворения "Порто Фино".

3. Есеистичната хронология "Въведение" в пет тома от по 250-300 страници всеки.

4. Книгата джобен формат със сентенции и афоризми "Врели-некипели": стотина страници плюс двайсетина миниатюрни веселички илюстрации.

5. Сборник политическа публицистика от 1990 година: есета, печатани в един от първите в България след 1989 г. опозиционни политически вестници "Демократическо знаме" и малко подир това.

* * *

Римокатолическият папа Йоан-Павел ІІ - старец, трогателен в увереността си, че е божи наместник в тоя свят... Католицизмът е нанесъл не по-малко беди на човечеството от ислямската религия през последните шестстотин години след Христа. Цялата пищност на религиозния ритуал, всичките тия салтанати и златовезани одежди, наметала и самата папска тиара спорят с евангелския текст, дето са цитирани думите на Иисус:

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая*** и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно...****

* * *

Надвечер пробвах да се свържа по телефона човека от Рогош. Великият поет
 Чонов не се е прибирал от Пловдив. Още една дребна лъжа?... Ама разбира се. Рапорт даден! Рапорт приет! Тоя стил, тоя нашенски тарикатлъшки манталитет вече ми е добре познат.

Следва


_______________________________________________

* Изпълнителят на т.нар. "мокри поръчки" Милчо Бонев, по прякор Бай Миле.

**
Изявен селски тарикат, който се представя за пловдивски поет.  

*** 
Т.е. вглъби се в себе си, не се моли показно, обърнал насред площада лице към своя бог... 

****  От Матея, гл. VІ, стихове 6-7. Бел.м., Jores.

неделя, 21 октомври 2012 г.

ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

На две крачки от блока, дето живея, мил патриотин си кръстил не зле подреденото заведение "Бългериън ъмбрела", изписано с кирилски букви, и диктисал трикольора отгоре...

Какъв е тоз нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката!? "Българският чадър" е алегория от страна на цивилизования свят за издевателство над личността
.


Напомня ми тоз мил съсед онова ахмашко "Булгар! Булга-а-р!" – което долита из виенска баня от края на ХІХ век и се носи през десетилетията чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение и героически удари по влакнеста мъжка гръд.

За таквиз случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то се радва: роса ме роси".


* * *

Лесно е отстрани да съдиш когото и да било; трудно е да разбереш отсрещния, да вникнеш в логиката и обстоятелствата на неговия личен опит. И понеже съдбата, убеден съм, до голяма степен е последица от характера - да разбереш някого, ще рече: да му простиш за сторената гадост.

От личен опит стигнам до извода, че малцина са злостните, отявлените, непоправимите грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж за бърза изгода, било от зле стекли се обстоятелства и малодушие.

Давани са и се дават разни рецепти за успех, за лично щастие. Не вярвам обаче в стандартни препоръки; то е въпрос на личен избор... Ама богатство, власт, слава, успехи често никак не се покриват с щастлив личен живот. Тогаз какво остава!

Остава да приемем, че нищо в тоя живот даром се не дава, за всичко се плаща - и ако не веднага, то след време, според максима, която тия дни чух: "И колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане на лихви заради натворени гадости.

Спечеля ли нещо, следва тозчас да се запитам: От какво в резултат на печалбата съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?


Хубаво е да си победител. Хубаво и славно! Хубаво е чувството, че си ти правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче смятам, че едно от най-чудесните ни качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим.

Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от подлостта, лъжата, кражбата. Щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и печал.

Моята оптимистична теория за българския народ е твърде оспорима, но гласи: Злото, предизвиквайки съпротивителните ни сили, е повод нацията да се придвижва напред.


Пловдив, 6-8 януари 2000 - 7 октомври 2011 година



петък, 5 октомври 2012 г.

Ars Poetica - Series Of Dreams или...

МУЦУНАТА ОСТАРЯВА, МЕРАЦИТЕ НЕ!

 
Сутрин, когато посягам да се обръсна,
един тип от огледалото ме гледа все по-навъсен.
И какво съм му сторил, Боже мой!
Какво иска? Защо ми е сърдит той?

Муцуната остарява, мераците не!
Над мен е все същото недостижимо Небе
и все същите ветрове между ушите
карат хората да са ми люто сърдити.
А момичетата са все тъй изкусително привлекателни -
че съм спокоен: не се е сгърчила още душата ми
и лудите пламъчета, които излъчват насреща,
ме хвърлят в океана от страсти горещи.

Муцуната остарява, мераците не!
И съм все още хлапак и дете
на мимолетни чувства и грехове изкусителни,
въпреки на опита знаците предупредителни.
И разбирам: докато съм в техния плен,
има си смисъл да ме има и мен.



сряда, 3 октомври 2012 г.

Ars Poetica - Сбогувам се със мойте мъртъвци

Тъй тихо е навън, тъй бяло!
Здрависах се със мойте мъртъвци.
*


или HAPPY FOR YOU

На Соня


Отмина нейде с лятото на тоя ден сърцевината жълта.
Като жълтък в мъглата слънцето клони на запад.
Ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта
и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.

Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара.
Разтъпкваме се с няколко връстници по перона.
И пловдивската боядисана във охра тъжна гара
край нас на купища изсъхналата шума гони.

Къде да идем, като иде пак неделя и отминал - влакът!
Отсреща в закусвалнята сервират люта супа
и като нас такива - неугледни, изгладнели - чакат
и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.

Животът е това. Дотука поиграхме си доволно:
опитахме от всичко и не беше никак скучно.
Днес купих си за зимата едно червено поло
и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.


Пловдив, 16 ноември 2007 година



____________

* По мотив от едноименното стихотворение на Соня Пехльова.

понеделник, 24 септември 2012 г.

Ars Poetica - Love Itself*

или ДЕСЕТО: ...НЕ ПОЖЕЛАВАЙ ЖЕНАТА

НА БЛИЖНИЯ СИ!


Много работи имам да кажа.
Колко много са нямаш представа.
Цвят израсъл току от паважа -
може би Любовта е такава.

Цяла нощ аз звездите си гася
или може би пак си внушавам,
но те виждам трижди по-ясно -
може би Любовта е такава.

Днес си само на длан разстояние,
ала зная, не те заслужавам:
незаконни са всички желания -
може би Любовта е такава.


Може би... Може би през полето
коловоза съм сбъркал изцяло.
Затова нямам право, което
значи, че Любовта е раздяла?

Ние с тебе сме странна история:
уж юздите си дърпаме здраво,
но напразно - светът ни говори...
Може би Любовта е такава.



Пловдив, 29 май 2011 година

                                           __________

                                          * Love Itself - Самата Любов.

понеделник, 6 август 2012 г.

ПЪТЯТ КЪМ ДИОНИСОПОЛИС*


Балчик - сред сипеи и вятър,
край залив романтичен град,
на любовта амфитеатър,
далечен и така познат!

Златисти плажове и крясък
на гларуси, и мараня
с изтичащия като пясък
зрял август в образ на жена.

Балчик на вино и веселие,
таляни, сладичко безделие
с жужене на пчели в лоза
под гроздовете на греха...

Днес триж по-жив, опиянен,
усещам - викаш ме и мен
и тъй си ми необходим,
че всички пътища към Рим

не водят, а летят напук
към всичко мило, родно тук.


Пловдив, 3 август 2012 година   

__________________

* Древното име на Балчик. Дионисополис - град на тракийския бог на виното, любовта и веселието Дионис. Бел.м., Jores.

петък, 20 юли 2012 г.

Ars Poetica

ХВАЛЕТЕ БОГА



Приятел в нужда ще те изостави,
но злобният ще ти протегне крак;
дори светът за тебе да забрави,
той да забрави?... Просто няма как.

В любов към Бог кълнат се честни хора,
а случва се и да се отрекат,
тъй както Петър три пъти го стори,
изпаднал в плен на грешната ни плът.

И все пак има нещо светло в мрака:
блестящи от омраза две очи
зад всяка неприятност те очакват
и алилуя* празнично звучи.


Пловдив, 27 юни 2012 година



петък, 13 юли 2012 г.

Imagining

ВЪВ ТЪНКИТЕ ТИ МРЕЖИ УЛОВЕН


Във тънките ти мрежи уловен,
със себе си не знам какво да сторя -
животът се изнизва като ден
през юли, зад прозореца затворен.

Така е тихо, от сатен е вечерта,
навярно бих си тръгнал безвъзвратно,
готов със свойте грехове да се простя
и тъй за двама ни да уредя нещата.

Достатъчно е, че те има, знам:
където и да съм, пак ще те мисля;
човек навярно е най-много сам,
когато, влюбен, любовта потиска.



Пловдив, 13 юли 2012 година


неделя, 1 юли 2012 г.

Walk On The Wild Side

ЗАГУБИТЕ СА НЕПОПРАВИМИ



Като пеперуда синя
щях на рамото да кацна
и това е много мило,
ала малко е опасно,

че възможно е тогава
в мене малко да се влюбиш,
а зелената морава
пълна е със пеперуди.

Всяка каца да отпие
устните ти и нектара,
и това е поправимо
като в приказките стари.

Като в приказките стари
ти си Малкото момиче,
дето в двора си играе
и цветята най обича.

Но цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после някак стават сиви,
после някак става ясно

колко преходно е всичко,
всички как сме заменими.
Ала някак не обичам
загубите предвидими.

Чакаш ли ме да ти кацна?
Хайде, просто отмини ме.
Да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.

Ars Poetica

НЕНАПИСАНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ



С мелодията от клипа


 ще има след известно време стихотворение, в което един мъж ще направи предложение на една жена, на което тя може и да устои. Два часа по-късно, след като спа непробудно тъкмо надвечер от осем до десет и трийсет вечерта, мъжът се събужда и добавя заглавието на бъдещото стихотворение. То ще се казва "Когато един мъж пожелае една жена". Ето впрочем диалог в скайп, проведен от автора същата надвечер преди осем с реална негова позната, която понастоящем живее на другия край на света и донякъде, само донякъде... може да послужи за първообраз на лирическата героиня, макар лирическата героиня да трябва да е с лунички, освен да е руса, естествено руса, искам да кажа...

- Здрасти, Жоре! Четох те преди малко… Не знаех за пианото на Re., че такива завихряния имало в нашия "сплотен" колектив. Гледай ти!

- Позна ли кои са споменатите?

- Диана... Но другата...? Не зная… Грозевото…?

- Лишев предложил да даде сто и двайсет лева, но химичката Ганзурова го отказала със същата реплика: „Какво да кажем ний, дето не сме с манталитет на магистрални курви и не знаем как да изпросим някой лев за училищно пиано”.

- Ужас! Накрая кой изплати пианото?

- Грозева се оплакала, че й пречи пианото да смята в канцеларията. Re. прави доста концерти с входна такса из града, включиха се с дарителски суми и родители на децата.

- И сега!? Пианото тъне в прах сред кофите, метлите и парцалите… Щото Дианчето Петкова се развива може би вече в друга посока.

- Ако я чуеш Дианчето Петкова, с уста птички лови.

- Това не го разбрах. Как е тя?

- Разказва наляво и надясно как едно време в училището ни имало Музикален театър. Само пропуска една подробност: че в тоя Музикален театър участваше и Лилия Стефанова, основно Re., а аз пък им пишех стихове за песничките и текстовете в сценария. Който я слуша, трябва да остане с впечатление, че на госпожица Петкова се е крепял Музикалният театър, съвсем не е била Мечо Турист, който с месеци всяка учебна година се пишеше болен, за да скита по гори и планини. Правил съм макети за някои от пиесите, сценарий писах, например за "Принцесата и граховото зърно" по Андерсен, афишите рисувах.

-Ужас. Това е то…

- Лишев беше подредил кабинета по музика заради Re. Откак Мечо Турист си извоюва пред шефката да влиза в същия подреден кабинет по музика в дъното на третия етаж, столовете за месец бяха потрошени от учениците й, няколко клавиша на пианото откършени, шкафът с нотите разбит.

- Леле!

- Пред мене госпожица Петкова пробва да представи версията как пианото, купено чрез тия концерти от школата на Re. при всеобщата еуфория у децата, било купено евтино, че било със спукана чугунена основа... Не знаеше, че с Re. сме обикаляли да търсим фирма с по-изгодна оферта, взе да разказва как Re. се облагодетелствала, като купила потрошено пиано.

- И ти?

- Споменах, че двама с жигулата месец сме обикаляли Re. да избере пиано, и Дианчето мигом изгуби интерес повече да ми обяснява за спуканата чугунена основа и прочие дивотии.

- … (Eмотиконче във форма на вирнат палец, знак на одобрение.)

- С Re. пазехме дискретност за тия неща, всъщност два  или три пъти съм участвал в срещите й с родители, склонни да дарят сума заради децата им, които обучаваше в Школата по пиано.

- Тая Петкова е за връзване. С какво се занимава сега? Трябва с Дорето (Бел.авт. - друг натегач за слава в училището) да са си допаднали.

- Май не се понасят, зарежи ги тия навлеци! Сутрин съм край Гребната база с велосипеда.

- Хубаво е, че живееш така близо, много близо до себе си.

- Върти ми се в ума стихотворение по тая мелодия, ама да видим кога ще го запиша на хартия.  Ще се появи от само себе си. Ще е много готино стихотворение, само това знам. И хич няма да е кратко, поне десетина строфи, може и повече. Не знам за какво се говори в песента от клипа, но то няма значение; виждам картини и диалог с човек, който мълчи. Като си яздя колелото, стиховете сами се подреждат. Мога да надвиша трийсет километра в час по нанагорнище.

- Бре!

- Ще има предложение за любов в това стихотворение. Ще е в известен смисъл хем неприлично откровено, хем нежно. Тая мелодия я слушам вече две утрини непрекъснато...

- Странна мелодия.

- Преведи ми накратко за какво се говори в нея.

- Ще изчакам мъжа ми, той разбира по-добре английския.

- Бе, най-общо ме интересува. За какво се говори в мелодията?

- Ами ето, говори се… "Скъпа, да се разходим из дивото, из неопитоменото, из тъмното!"

- Мъж предлага на млада жена да се изчукат в хотел наблизо или в парка, а момичето го гледа и не вярва на ушите си, чуди се дали да го прати по дяволите тоя или... Така го виждам ненаписаното стихотворение.

- Дааааа… Закуска с бесовете.

- Казва й: „Виж какво, скъпа, знам, че жените кървите веднъж месечно и ви боли, но мъжете също кървим и сърцето ни боли понякога по-силно от вас. Знам, че си щастливо омъжена и сериозна дама с добра кариера и име в обществото, но какво правиш ти със себе си, не си ли губиш времето с глупости? Виж денят колко е хубав, тревата в парка колко е сочна и зелена, не ти ли се ще да лежиш по гръб с поглед в облаците и да мечтаеш?”...Пусни си мелодията и прочети това, дето ти пиша. Ще стане страхотно стихотворение.

- Добре.

- Оголване арматурата на живота, това ми се върти в ума като идея. Че всичките ни планове са далеч от основното, за което си струва човек да живее. И тая нехайна мелодия с непукисткия глас ми пасва на вътрешната мелодия, която чувам у себе си. Това е моят живот, да, точно какъвто си е. Саксофонът в края на клипа е страхотен, особено дрезгавият тон на саксофона. Не мислиш ли, че е страхотен за нещата по тая тема?!



Пловдив-Монреал, 20 юли 2010 година

петък, 29 юни 2012 г.

СЛУГА НА ДЯВОЛА

Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

- Искат да ме изхвърлят! – крещеше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

- Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!
*


Владимир Куцаров* * 

Владимир Куцаров: „В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги”. И пр., и пр. – от статията „Журналистически друмища, пътеки и съдби” в последния брой на вестник „Арт-клуб” (стр. 1-2 на броя от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, отговор на самозададени драматични въпроси от и към автора на поредица саркастични текстове в периодиката.

Чета самоуверени наброски за един труден живот, но не му съчувствам на тоя мой връстник и съграждани. Изправя се пред мен така объркан, така ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян и мене ми е от любимите автори, но основното у великия североамерикански арменец самовлюбеният Владимир Куцаров като да не е разбрал – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

Владимир Куцаров бил талантлив... Ала сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня герой от комиксите, така откровен в ожесточението (уж защитник на унижените и оскърбените), дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи с бесовете си и затова "публицистиката му" стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия и човеколюбив автор. Всичко сътворено от такъв може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците, които ме възторгват с наивността си. В показността на Куцаров има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост*** Е, питам: как човек става слуга на Дявола и погубва своя талант? Речта му изобилства с непремерени изблици на отвращение, гняв, и тъй се обезсмисля. „Аз-аз-аз” откънтява от тоя начин на изразяване, „аз и ние сме добрите, а ония там, отсреща, са лоши”. Аман! Бактън от твоето самовлюбено "аз", палячо Куцаров!

Днешната ни ерзац-журналистика се задъхва от подобен тип истерични гласове и не е чудно, че точно въпросният Владимир Куцаров бил избран по някое си време за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на местните провинциални вестникари. Жал ми е за похабения от омразата талант. Казва „мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието”... но за да ги надмогнеш тия форми на Злото, нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; инак сам падаш в тяхна власт. Израснах в среда, дето кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа като съседа над мен Васил Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия псувни. Ами у дома това "Да ти еба майката" си го имахме за "Здрасти, радвам се, че те виждам".

Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда със злобен блясък в зъркелите, казвам си: „По-далеч от тоз болен мозък! На тоз болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, ни ония, които му се възхищават”. Край такива „японски петлета” тълпата се сбира за сеир; вдигат пушилка, гръм-трясък... яйце и орех, ах, недей! - труд кървав, Боже, пожалей – но от такива кресльовци кой ли добро е видял!

 * * *


Към осем снощи звъни ми по телефона Георги Въргов от съседния вход: да дойдел за малко... „За какво да идваш?” – питам грубичко, не точно питам, повече отказвам. А той: „Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?” „Не съм зает. Идвай!” И след пет минути станах да му отворя вратата.

 Открили му рак. Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. „Вие какъв сте му на тоя човек?" – попитали го. Той казал: „Комшия ми е, лежи на легло. Прати мен да му взема изследванията”. Човекът, именит специалист в тая област, заклатил глава печално: „Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му. Сам преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак”.

Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, оная, дето го насочила към тия изследвания. Разправя: „Седя аз, а тя, значи, е встрани от мене. И като прочете, спогледаха се със сестрата и поклати глава, устни прехапа, демек – лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото следя реакцията й. Обръща се към мене, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от тоя род... Пък аз й викам: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен”...

 Облякох се, отидохме в кварталното кръчме „Диксън”. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата мастика с гроздова, ама не си чукаме чашите... Стори ми се кощунствено да река „Наздраве!” Зад гърба ми креслива компания от вечните махленски михлюзи пляска белот, гнусно се препира, пак се псуват на майка, както обикновено. „Не трябваше да казваш на Дочка****. На нея не трябваше да казваш.” „Да. Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък и хич не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена.”

После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският политически елит основно се състои от измамници и тарикати, морално провалени хора. Казвам му: „Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий... Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото”.

Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето – вървим полекичка двамата в тъмното. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня централния корпус на пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в тоя кораб сме пътници закъм общинското гробище на Рогошко шосе.

„Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха!” „Ще се оправиш – говоря повече на мене си, - медицината напоследък много е напреднала. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, знам си аз, ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Няма начин да не се оправиш.” - И преметнах ръка през рамото му.*****

__________________________

 * Уилям Сароян (1908-1981), „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава VI.

** Вж. http://afera.bg/mishena/5754.html,  http://www.bulgaria88.narod.ru/kuzarov.htm, http://www.dnes.bg/politika/2011/05/24/ataka-babaitite-ni-sa-hudojestvena-izmislica.119458,11#13410304759401&if_height=376 - реплика  257 след основния текст, http://www.facebook.com/vladimir.kucarov?sk=wall...

 *** По подобен начин из форумите за политика се подвизава личност, която себе си титулува под път и над път „Философ” и „Психолог” (вж. http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/an//page//vc/1). Бях в IX клас, учехме в сградата на старата търговска гимназия, когато в аулата влетя подобен образ: старче с лъскава като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали вързани с телчета капачки от консервни кутии и бирени шишета. Старчето настояваше, че се сражавало с турците на връх „Свети Никола”, че за него е писано Вазовото „Опълченците на Шипка” и че от известната картина на Ярослав Вешин (1860-1915) именно то - човечето с тенекиените отличия, държи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи към урвата. Художникът Ярослав Вешин в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. И за всички тез лакърдии човекът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да му дадем по мизерни някакви си двайсет стотинки да си купел венец от алени рози. Па що алени... и къде ще ги дене, дявол го знай!

 **** Евдокия, откак я помня, вечно болнавата, вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо все се притесняваше.


***** Гошо издъхна няколко месеца по-късно в шейсет и първата си година. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...