събота, 31 декември 2011 г.

НОВОГОДИШНА ИМПРОВИЗАЦИЯ



Зъзна отчаян пред твоята врата
и над света се стеле снегът.
Нощ новогодишна, а ти си сама,
помниш ли лятото как отлетя?
Колко щастлива беше, нали!
Искряха от обич твойте очи.


После отмина и есента -
спусна воал от сухи листа.
Като лист в календара откъснат лежиш,
защо тая вечер самичка седиш
пред маса, отрупана с куп ястия?
Любов ли си нямаш! Имаш тъга.


Ала с тъгата сам нощем не бива
да си, ако искаш да бъдеш щастлива.
Зъзна отчаян пред твоята врата.
Това знаеш ли! Или да крещя?


Пловдив, 31 декември 2011 година

събота, 24 декември 2011 г.

ЧУЙ ЛЮБОВТА

 


Копнежът на мъжете, които си прегръщала,
в усмивката ти свети, но ти все пак си същата -
от пяната край Кипър изваяна красива,
и светлина божествена от тебе се излива.

Какво, че са настръхнали насреща ти жените,
на манджи умирисани, с лица от гняв изпити!
Нехайна, лека, свежа – не можеш да си друга
пред тоя свят наежен тъй пъстра пеперуда,

привързала косите със панделчица сива,
в басмяна рокля евтина, която ти отива,
та как ли да не влезеш и в сънищата мои
от нос Добра надежда, обрулен от порои,

от дъждове мусонни, които сто години
над мен валят и няма как сам да не отмина;
но даже и във мрака, в Отвъдното ще зная,
че съм докоснал нещо, дошло при мен от Рая.



четвъртък, 22 декември 2011 г.

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК

       Не е достатъчно да си талантлив! Трябва много да си страдал, за да почнеш да пишеш така хубаво. Трябва много да са те унижавали, за да почнеш да гледаш света с толкова разбиране и обич. Трябва да си се съхранил чист като дете, за да внушаваш толкова смирение и вяра в божественото у човека. Андерсеновите приказки са простичко излети кристални сълзи от състрадание към човешката участ и природа. Изящество и печал - това е Ханс Кристиан Андерсен, Кралят на приказките. А сред най-красивите е историята за любовта между Храбрия оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на скандинавско момченце, живяло преди поне 170 години... Ето моя си версия на тая приказка!

        Живееше някога, преди години, в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам - понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-голямата джамия в Пловдив, построена върху руините на огромна християнска базилика.

       Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си: сякаш от времето на Балканските войни; дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше.

      Умирахме от удоволствие, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални очи и ни се заканваше с пръст. Тогава почвахме да крещим: "Хей, шиник! От теб вече не става войник. Защото главата ти е крива и каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, не би могъл да ни стигне с тоя дървен крак. Човекът само поклащаше глава, па поемаше по прашасалата улица, като нещо си мърмореше ядовито; вероятно ни е псувал на майка.


       Раснахме свободни и диви като безпризорни. Джендемтепе, олющената държавна болница, пясъчните островчета по Марица, старите тютюневи складове, потъналите в паяжини и миши барабонки таванчета и мазета по едноетажните къщи, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1924-та или 1928-ма, овощните градини край шосето за Прослав и зеленчуковите пространства в тая част на покрайнините бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме люти момчешки сражения с момчетиите от съседните махали, пазехме зорко собствената си територия, та на някакъв възрастен човек ли ще правим метани! Респектираха ни единствено по-силните от нас, поизраснали и възмъжали батковци, и естествено - тежките шамари на бащите.

       Към 1955-60-та тоя инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който имаше бакалничка в съседната, Македонската махала, обитаваше избена стаичка под стълбището, допълваше оскъдната инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех.

      Понякога вечер, в събота срещу неделя, особено в задушните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше фалшиво, нищо не се разбираше, пък и гласът му - глух и пресипнал, излизаше като из смачкана ръждива бурия. Какво добро да очакваш от човек с такъв глас!


        По онова време от Родопите заприиждаха доста помаци. Част от тях бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, покрай шосето за Куклен. Един такъв, от Хвойна, се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе жена си и двете си дъщери, от които по-голямата беше вече мома за женене: с крив нос и голяма уста с редки зъби, а по-малката, към 14-15-годишна - Гюлтен, направо си беше хубавица.

         Пеехме по онова време цинична песничка:
Ходил ли си, бако, на Луната?
Ебал ли си на попа дъщерята?
Бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
да видиш колко е тлъст.
         Тая и други наши любими песни, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали, нашите бойни химни. Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите край рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава - със спукана глава. Биехме се с тукати, т.е. - с юмруци, с камъни, с тояги... Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянци й казват "прашка", пазарджиклии - "разпиналка") и се упражняваше да забива нож от десет крачки в някой дънер. Тепето, Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите - "Младежки хълм", и до днес знам наизуст: къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички между скалите, по-едрите глогини, шипките, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат любовниците, изворчето, забранените места, дето с яка двуметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.


       Лудницата и моргата с труповете за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, прескачането през дувара с бетонирани в него натрошени стъкла от бутилки, за да влезем гратис в киносалона на болницата, да гледаме за кой ли път филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" с любимия ни актьор Радж Капур (индийска версия на Великия Чаплин) и любимата му Рита, оназ индийска циганка с червена точка на челото, смолисти коси и очи, черни и сластни като нощта... Такъв ни беше животът, такава - романтиката! Нямаше тайни за нас, момчетата от ония години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей тъй - профилактично. Учехме се да бъдем мъже не по картинки и поучителни беседи от някакъв пансион за разплезени благородни девици.

        В едва започващия да се изпълва с пришълци от околните села Пловдив обръщението към новопокръстените граждани "Ей, селски!" или просто - "Сельо!" - беше сред най-обидните прозвища... Но боже господи, когато по улицата се задаваше тая Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безпомощни и безобидни като агнета - нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и най-лошото: знаехме, че е от помаклъка. Криехме се зад тарабите да я проследим на спокойствие, с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, къс от представата ни за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тая Гюлтен!


        В поделението зад Македонската махала всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки божи ден ечеше войнишка тръба. По Пещерско шосе непрестанно бучаха танкове, военни машини и оръдия. Маршируваха ротите на път за градската баня. Марширувахме и ние успоредно с тях, мечтаехме да станем войници... Ала тая Гюлтен преобърна всичко. Мнозина почнаха да се държат като отнесени, щом я видеха. И най-странното - сред отнесените бе и Оловния. Понеже дворчето им беше срещу прозорчето на инвалида, сутрин или по всяко време на деня, когато хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше с очи на сокол. Усетихме и у него тая всеобща наша слабост, та го дебнехме ревниво, но той нищо не правеше.

       Тя обаче сякаш само за него шеташе назад-напред из дворчето, кичеше се с розово венче, простираше прането, току влизаше и излизаше от къщи, все намираше нещо да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала розови, сини, бели и червени панделки по асмата, като че само за негова радост... Защо не ходеше на училище, не знам. Майка й и кака й грозницата работеха в тютюневите складове, баща й бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите, а нея бяха оставили да шета вкъщи: да ги пере, да им готви, да ги посреща и изпраща.

       Зашушука се из махалата за тия двамата. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. Покрай клюкарките почнаха и мъжете да се вглеждат, да се покашлят в кръчмата: "Абе, оня що все кисне като ударен от гръм на стълбата?! Ами малката пикла, какво толкоз му се кипри, какво като мряна все му играй пред зъркелите?!"

     
     Стигнаха тез приказки до ушите на бакалина, по-малкия брат на Оловния. Пък на бакалина не му е все тая какво си шушукат хората, нали са мющерии - купуват, търговийката от туй зависи... И почнаха кавги в тихата като манастир доскоро къща, ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина здравеняци. Кълнат и пустосват... Едно утро в големия пороен дъжд през септември Оловния натовари багажа си на триколесна зарзаватчийска тарга и повече не го видяхме...

      Много вода се изля оттогава.

      Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярна ми се познат, махаленец от онез години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам: "Какво стана с оная, хубавелката, бе..." "А-а, Гюлтен ли! - сети се веднага. - Омъжиха я за един от техните. Ама бегала, че много я млател." "А Оловния? - викам. - С него какво стана?" "Тук някъде му е гробът" - рече. Тръгнахме да го търсим тоя гроб. Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името - Михо... Имаше още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! - викна ми. - Ела, ела!!!"

       ...Най-отдолу светлееше: "От Гюлтен".



неделя, 27 ноември 2011 г.

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

Робърт Бърнс (1759-1796) 
Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 
Джени вир-водица стана в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж -
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
 то нима ще знае всякой де, кога, веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж!
   
Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 
а пък проснали се неми локви езерно лъщят. 
Събота е. Сутрин рано. Люшка се пране голямо, 
сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха 
за остатък от мастика и комат мухлясал хляб. 
Ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 
и накрая появи се полицейски смел отряд. 

Хем дъждовно, хем мъгливо, сякаш сме в квартално кино 
пред завеси най-кирливи и в кресла с оръфан плюш: 
от балкончетата криви екшън гледаме на живо  
как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 
командирът полицейски, строен, горд и звездочел. 
Той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 
плю в калта и сам нагази, спусна се като орел. 

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери 
джипката, с ченгета пълна, и изкряска с мъжки глас: 
„Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, 
ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!"

Господ гледаше отгоре. Облаците с крак разпори: 
тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд. 
Завоня екарисажно, ала туй хич не е важно… 
Важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

събота, 26 ноември 2011 г.

ВЪЛЧИЦАТА В ГОРАТА ЗА КОГО ВИЕ


Вълчицата в гората за кого вие?
Кого огласят вълчите нощи?
Това как ще узнаете вие,
ако чужди на гората сте още?

За кого плете шал твоята мила,
която не срещна, ала тя те мисли?
Животът губи първичната сила,
щом нямаш какво да поискаш.

Нищо не искаш? Защо си тогава
тъжен, когато не чуваш, не чуваш!
Няма по-нежно от вълчица в душата,
щом зиме за шала изплетен жадуваш.




вторник, 22 ноември 2011 г.

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

                             
                                                     На ...

Утре, мен когато няма да ме има,
пак ще бъде лято, пак ще си любима.

В плажовете дълги с пясъците топли,
легнала на хълбок, мида ще изчоплиш

и върху седефа на черупка сива
ще съзреш отново колко си красива.

В кипналата пяна, там - посред вълните,
само мен ме няма, че съм си отишъл.


вторник, 15 ноември 2011 г.

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ*

    Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги К. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.
       (Из документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361 - сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра")
1976. Лит. сътрудник в "Комсомолска искра" 

        Звучи камбанката на черквицата "Свети Илия" насред най-голямото на Балканския полуостров циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети под облаци, рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо - пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство - по на 50-60 квадратни метра площ. Тоя простосмъртен, присадил се в града народ несносно живее сред собствените си битови отпадъци и крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км. по права линия, ни залива с мъртвешка смрад. Въздухът в течение на часове става мазен, плътен: колкото и дъх да поемаш, все въздух не ти достига.
       Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 от младежкия вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на Пловдив. И тоя път не ми се размина. 


       Размърда се някой "отгоре", привикаха ме в ОК на ДКМС (Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз) да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си, и значи веднага трябва да напусна. 

      "Я най-добре сам си напиши молба за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" - в общи линии това е лайтмотивът на оня първи разговор с трима секретари на Окръжния комитет на Комсомола, начело с Нели Пеевска - секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност), пряко наблюдаваща как се списва вестникът. 

     "Заради ценните идеи в твоите статии" - както се изрази вторият човек в тогавашната областна партийна йерархия Димитър Димов, "преустроиха ме" като учител по български език и литература в току-що построено училище на отсрещния край на града, в Кичук Париж. "Колективът е все от млади даскалици, надявам се да ти хареса. Дерзай, млади човече!" - рече тантурестият като мечок Димов. 

     Ай, каква мила картинка сме били: той - едър, масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната лапа, другата - изпъната към "сияйното бъдеще", и аз - провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар подразнена, продължава да си го цени...! 

1983. Председател на кварталния комитет на ОФ

      Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, но най-пряко го рече четвъртият - Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов"... Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931, на тоя Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават (в буквалния смисъл) костите със сапове за мотика. Година и половина подир побоя по чудо оцелелият носи метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон, от когото
 зарад чепатия му нрав съпартайците му бягаха като дяволи от тамян, го усещах особено близък: суров, ала верен приятел. 
     75-годишен (четиридесет години по-възрастен), често ме навестяваше в канцеларийката (2 на 3 м) на кварталното ОФ-е, да побъбрим, по-скоро, - да ме поучава като новооглашен председател на кварталното офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив. 

     - Ти се благодари - отпусна се веднъж, - че си минал между капките!
     - Какви капки! Истината писах - ядосвам се. 
     А той - триж по-ядовит: 
     - Какво искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като тебе изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, подкокоросаха ги  по улиците барикади да вдигнат...
     И понеже съм му обърнал гръб и настава тягостна тишина, продължава по-меко: 
     - Млад си още. Зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях не мислиш ли!?

1976, село Тригорци край Балчик. Дъщеричките

      Дойде декември 1989... Съседите шушукат: "Що се не пишеш и ти дисидент? Нали зарад оназ статия ти биха шута от вестника!"

      Един от съседите - алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 
      - Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник?!... Ами кой по празник окачва знаме, а! Кой?

    Дразнел се Веско, че провесвах (па провесвам чат-пат и сега) четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък (Слави Бахчевански от село Динк; описал съм го Славето в епизода "Кадро за вестник" от книгата  "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово пластмасово шише менте-ракия и тава мезе в общата изба на съседния вход: 
   - Не знайте ли!... На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин е баща му. По мандрите пити кашкавал крал. Не му е чист косъмът на Жоро, нали ви казвам. 

    Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ.

1980. Дворът на Балабановата къща в Стария Пловдив. 
Иван Панев (първи секретар на ОК на БКП),
Кирчо Атанасов (директор на математическата гимназия,
днес - доскорошен зам.министър в образователното министерство),
моя милост (лит.сътрудник в младежкия вестник "Комсомолска искра")
и Методи Танев (вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт")

       Не се броя за дисидент, ни баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до оная статия от май 1981 - "Примери с обратен знак", опната на част от първа и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, на жена си внимание не обръщам, и тя - усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. 

      Ала в горните три версии, особено в последните две! - съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини се не прощава! Мнозина от съседите са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "едрите червени паламуди", пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ти, майна, не беше ли комуняга! Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се издокараш?!"
      Те никога не са вярвали в комунизма; аз вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, по селски - като към нелоша сделка да се устроят в града и си подредят живота.
     Тоя род хора и сега гласуват за пребоядисалите се във всички цветове на дъгата партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключен преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум апашко, тарикатско, изнудваческо. 


     Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута в гъза, щом като кирлив фес те изритали извън стройните редички на праведниците, значи все пак си нарушил някакъв договор, сине майчин...
      Опрадава ги невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мене нищо не ме оправдава освен фактът, че откак, петгодишен
, съм тръгнал  на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година мозъкът ми е системно промиван с подбрани внимателно обработени късчета полуистина.
1955. Велинград. С татко, майка и сестричката Ели.
Вече съм написал първото си стихотворение: 
"Левски, ти живееш вечно в нашите сърца,
твойто име, твойта вяра ний ще славим пред света..."


      Роден съм три години след Девети септември 1944, как да зная какво точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май на 1981 бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора тук, долу, на местна почва мътят водата.
      Така повярвах и на едни eнтусиасти, които подир Десети ноември (1989) пък се обявиха за антикомунисти и демократи. За известно време, година-година и половина, наредих се до тия пламенни приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. Та се писах сред учредителите на първата Демократическа партия - истинската, със седалище в Пловдив и председател един адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът! Опиянява се от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка.
      От градската интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Въобще, продължих и аз с развълнувания простодушен народ да приемам (с вътрешна ирония все пак) тез патетични възгласи и обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-правдив и аргументиран!... В това отношение бившата обществена управа бе създала полкове сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзи и ДКМС не бяха школа за политически тарикати?... Лесно е да се каже сега, разбирам - и затова спирам дотук по тая тема... Засега!
     Артисти като преподобния проф. Михаил Неделчев наистина бяха зле ударени от комунизма в България... Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе и кой да не влезе в така съдбовния техен Списък за привилегировани персони. И това - при положение че дори пиперливи реплики на всепризнат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентстка поза на объркал се "наш другар", съпартизанин на най-достойните българи от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров.
      Строго казано, за какви опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 

Годишнина на "Комсомолска искра" в ресторант "Лайпциг".
5 януари, ама коя година беше!
Мария Широколийска, Никола Джоков, Петър Анастасов,
Георги К. Бояджиев, Николай Заяков


      Животът поставя всяко нещо на мястото му. Децата ни не приличат на нас. Изглеждат ми прекалено прагматични, че не са склонни да бъдат лъгани с лакърдии за "утрешния светъл ден". И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Бяхме ловко употребени, но нима в доверчивостта си не сме били по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти и идейни борци за финикийски знаци? 
     Божественото у човека е в готовността да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни случаи-изключения, които - казват - подкрепяли правилото. Тогава какво друго освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на тоя живот, да поправяш само онез кривици, дето са в кръга на твоите ограничени човешки възможности? 
     В библейски план всеки от нас е сам и гол под небето. Няма такова животно - колективна вина и колективна отговорност. Общото е в Десетте Божи заповеди...


     Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, да пият и да износват новите си дрехи и всякакви злополучни, оплискани в кръв идеи. 

     Пловдив, 24 август 1998 - 15 ноември 2011
година  



________________________________________
* Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616). Сложих я за девиз на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февруари 1991 г.) - трибуна на първата след "славния" 10 ноември 1989-та  Демократическа партия със седалище Пловдив.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

СЪНУВАМ БАЩА МИ

  Хипотезата за построяване на египетските пирамиди може да изглежда на някои парадоксална, но за други е напълно обоснована. Съгласен съм за вредността от сляпата вяра, но не по-малко вредно ми се струва сляпото неверие. (Светозар*)

      Мен ако питаш, когато си силен и съгласен със себе си, никой няма да те пренебрегва. Може би само тук-там някой ще те "понамразва". (joke)

      Стана ми люто в носа и солено в очите. Иначе нямам знания да коментирам. (jiva)

     Re. Светозар*: Благодарности за репликата! Потопих се в окултното и езотериката, които сте показали в личната си страница, и да Ви кажа: ако извънземните са тук някъде наоколо, вероятно ще им е нужен доста хумор, за да ни приемат на сериозно. Имам свои си размишления по тая тема, свои преживелици, бих казал, но ТАМ е доста мразовито и страшничко, за да пренебрегвам наивността и чара на живия живот, където пчели бръмчат, момичетата си търсят мъж, а в съседния двор една котка снощи роди три здрави котенца... Бъдете здрав!

      Re. jiva: Сънувам баща ми (починал през 1983-та). Идва си като човек, който се е трудил усърдно; посрещам го в дом, дето живеем двамата, казвам: "Няма вече да я караме само на постно. Ще имаме на четири-пет дни и месо на масата. Виж, купих климатик, пералня, вече сме с алуминиева дограма, не с баба жигула, ами с форд, обзавели сме се с куп електронни боклуци". А той: с оная негова си, Исусова кротост - с очи само ми се усмихва...

  Баща ми дърводелецът (1922-1983)

       Разходихме се снощи с един съсед из квартала; пихме бира в кръчмето зад кварталното пазарче. Слушам какви ги реди. После го оставих да се прибере при майка си, поспрях при компания картоиграчи... Леле, колко безкрило тече животът! Заяждания на дребно, демонстрация на мускули; като се вгледаш, пилят си само нервите: дали ще е белот или дебат в парламента - вони на посредственост.

       Какво отличава рожбите на същите тия "достойни" мъже!? Май... единствено липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие: кресливи, нагли, невъзпитани.
И във властта - с отработени обноски и морен глас дефилират "народни закрилници", а деформирано от грандоманията лице занича иззад всяка човеколюбива уж маска.

      Къде сте, трудолюбиви честни българи?!... Сеем лошото си настроение, дето и да се появим, дето и да ни пуснат да се разпореждаме. Такова тягостно мълчание! Ни с хайдушка чалга, ни с тъпани и зурни можеш да го заобиколиш.

      Съпругът на моя позната й рекъл озадачен: "Има добри хора, ще знаеш, сърце. Има ги, срещат се чат-пат, колкото знак да дадат, че животът в България не е толкоз гадна работа"... Ама пошлостта мощно бълва, на талази.

      Чудесният иначе като актьор Коста Ц. - усетил се парламентарен лъв в своите седемдесет лазарника, към дама, която го интервюира във фоайето на Народното събрание, се обръща с "игривата" задявка: "Е-ех, какъв мъж бях едно време!!! Ако тогава ми се беше явила, не микрофон, мойто момиче, ами друго нещо щях да ти дам да ми го подържиш в ръка".

      Оказва се, Историята имала и друга - невидима или премълчана, но много по-важна за нас, българите, страна. Пари, сексуални палавници, имоти, далавери, длъжности, самохвалства - това движи госпожа Простащината... "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци - донски казаци"... Туй "московци" като се замени с "Лос-Анжелосци", и всичко си идва на място. Има ли друг народ, така устремен да избяга от себе си!

Николай А. Некрасов (1821-1878)

      По националната телевизия представят нашумелия със скандалите си Христо Стоянов, родом от Габрово, жител на Смолян, автор на пикантни текстове за родопчаните-мохамедани; самоуверен, габровлията разправя как заради проблеми с разпространението на неговите книги съдил Българската държава в Страсбург. Ни в клин-ни в ръкав, именитият плодовит "писател" неочаквано изтърси фразичката "Пайетам можна и не будеш, но гражданинам бъйт абъязан". Па добави: ..."както казваше великият Лермонтов".*

     Смейте се, мила jiva! Туй му е майката на лютото в носа и соленото в очите.


_______________
* „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан“ - преизвестна реплика на руския поет Некрасов. Бел.м., Jores.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...